Икона
На България
Тя вече не ражда, но още цъфтят мушкатата
и кърмят звезди, допълзели от свода атлазен.
Не знае дали на гърдите й залезът златен
на другия ден ще осъмне до нейната пазва.
Не може да връзва червени конци и ръцете
на всичките нейни години са мраморно бели.
Изправена, има осанка на каменно цвете.
Приведена, носи вода от далечни недели.
И всичките нейни гълъби с архангелски чин са –
долитат от някакво друго небе над небето
и кацат пред детските шепи на нейните мисли,
които са пълни с пшеница и пролетен шепот.
Тя няма очи чудотворни, които да плачат
и в себе си няма останали даже и знаци.
Орязаха старите корени дървосекачи,
козите разплискаха мляко под лунния разсип.
Сивеят лози като сухи човешки чукани,
без масло свещите са леки и пукащи кости.
Плетат самодивите облак над пусти балкани,
гурбети и глад са прекършили всякакво родство.
Дробят нестинарите огън и в огън го връзват
отляво, където със тъпан го кротва сърцето.
И прошка, и укор се спускат с горещия бързей
и газят сред живата жар на апостолски клетви...
Откакто поехме по първата чужда улица,
два куфара стегнали с чубрица, вино и лято,
зеленият връх през прозорците спря да наднича
и залезът вече не е всепребъдващо златен.
Горчи атлантически слънцето. Грее широко,
на шията в бялото кръстче смалено блещука.
Когато си тръгнахме, тя се прекръсти пред Бога,
изпрати ни с поглед и също си тръгна от тука.
© Петя Цонева All rights reserved.
