Feb 17, 2019, 6:58 PM

Икона 

  Poetry » Other
862 5 6

На България

 

Тя вече не ражда, но още цъфтят мушкатата

и кърмят звезди, допълзели от свода атлазен.

Не знае дали на гърдите й залезът златен

на другия ден ще осъмне до нейната пазва.

Не може да връзва червени конци и ръцете

на всичките нейни години са мраморно бели.

Изправена, има осанка на каменно цвете.

Приведена, носи вода от далечни недели.

И всичките нейни гълъби с архангелски чин са –

долитат от някакво друго небе над небето

и кацат пред детските шепи на нейните мисли,

които са пълни с пшеница и пролетен шепот.

Тя няма очи чудотворни, които да плачат

и в себе си няма останали даже и знаци.

Орязаха старите корени дървосекачи,

козите разплискаха мляко под лунния разсип.

Сивеят лози като сухи човешки чукани,

без масло свещите са леки и пукащи кости.

Плетат самодивите облак над пусти балкани,

гурбети и глад са прекършили всякакво родство.

Дробят нестинарите огън и в огън го връзват

отляво, където със тъпан го кротва сърцето.

И прошка, и укор се спускат с горещия бързей

и газят сред живата жар на апостолски клетви...

 

Откакто поехме по първата чужда улица,

два куфара стегнали с чубрица, вино и лято,

зеленият връх през прозорците спря да наднича

и залезът вече не е всепребъдващо златен.

Горчи атлантически слънцето. Грее широко,

на шията в бялото кръстче смалено блещука.

Когато си тръгнахме, тя се прекръсти пред Бога,

изпрати ни с поглед и също си тръгна от тука.

 

 

© Петя Цонева All rights reserved.

Произведението е включено в:
  1790 
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??