Илюзия
Голямата илюзия дойде,
когато почнах да разбирам хората.
Докато ги обичах – как да е
надраствах глупостта на неумората.
Тогава нямах нужда от това
да разбера, че ме броят на едро.
Приемах ги със всичките права.
На своите изневерявах щедро.
Обичах ги! Обичах ги така,
че спираше да се върти земята
и наобратно тръгваше река.
(Банално до илюзия? Не смятам.)
Обичах ги. Така че си простих.
Сега на едро ги броя, разбирам.
Смалих се до сърце. А то - до стих.
Достатъчно – на обич реагира.
Почти съм като тях. И как да е
растем – по-пусти, все по-празни. Тежки.
Разбираме се - няма накъде...
А нощем ги оплаквам.
По човешки.
© Дарина Дечева All rights reserved.
