Спрях да помня какво ме усмихва,
промени се вкусът на стиха.
Стъпките неизбежно затихват
не прошепвам "Поспри!" на мига.
Островърхи луни се смениха
с кръглолики, докато сама
преповтарях зова към жениха,
непрекрачил прагà на дома.
Часове мълчаливи се стичат
застрашително в ням вододел.
Неотменно инстинктът първичен
устремено клони към предел.
© Светличка All rights reserved.
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
