Има нещо... в този дъжд.
Има нещо...
в този дъжд.
Не е спирал.
И тежи на небето
подобно на кръст,
дълбоко в земята
заровен.
Има нещо...
В тези ръце.
Топлината на други.
Но не стига.
Молитвата няма
посока.
Страна.
Нито излишък.
Има нещо в тази
дъга,
разплискала сиво
в манежи.
Тиха е
с
тези криле,
сплели небе
с по детски
(с)поделена
надежда.
Има нещо
в онази тълпа.
Прешепва площада
в ята
и за Юг
отлитат
разплетени жици.
Три реда
самота,
за това че -
безгнездни
са белите мисли.
Има нещо в онзи мъж...
Който не идва.
Свива прага в
ухо на игла.
И зашива
ключалките
в спомен
за нея.
И той е обичал.
Различно.
Не само тази дъга
И дъжда преди нея...
С Махала
е премервал
сърцето
като ехо,
което се връща.
За ехо.
Всъщност
няма ехо
от онова,
което е винаги.
Има стъпки,
които го искат.
Има минало.
Има нещо
в тази жена.
Която поръчва.
Не пие.
Само разбърква
със поглед
леда.
И после - отлива.
Често отлива.
И аз имах
дете,
което изгубих (от поглед)
завинаги.
Има нещо
в този град.
Не напомня на никой.
Толкова прям.
Наклонен във щрих
с обратна посока.
Прекроен във трофей
за уморените,
задънени улици,
Бях там...
за да остана.
Като вятър -
развързал
следите си.
Но се случи.
Безследна съм.
Има нещо...
В този абзац.
Показалецът в книгата
стяга.
Редът
със „обичам те”
е налучкан
само по памет.
По памет само
сърцето ми,
знае, че имало
не значи,
че отново ще има.
Неприказка.
Повторно претърсвам
съня ти.
Не. Не търся...
само намирам -
въпроса
на късия отговор.
Късата сламка.
Този бряг
е толкова близо...
Когато затворя
очите ти -
чакай ме.
По солта ще познаеш -
липсва ли,
липсват ли...
Има нещо в онези стени.
С които поделям
деня си.
Нямат тухли,
Но имат хриле.
За онази амфибия
с ореола
от хребети.
Тя диша с очи.
Тя диша пръстта.
Сякаш в нея има
само живот,
а има... дълбоко...
Има нещо
в
този дъжд.
Не стига.
Все не стига.
(дълбоко)
© Киара All rights reserved.
