Имигрантско
Кошмарите от майчини несгоди
разпъват пак душите ни на кръст,
обръгнали от болки и тегоби
жадуваме за шепа родна пръст...
Прокудени от нуждата голяма,
привикнахме на чужди хляб...
Припомняме си образа на мама -
въздишка няма по изгубен свят.
Земята на предците е далече,
и в сънищата плаче младостта,
и път обратен немислим е вече,
и все по-силно тегне горестта...
Ти беше като цъфнала градина -
разрухата сега е господар,
народът, оскотял проклина,
но Бог - високо, а Глупак е цар...
Любомир Попов
© Любомир Попов All rights reserved.
