Вятър през завивката те буди,
твоята любов до теб завит е.

Кръвните пътища са пълни,
меко гъделичкат ти гърдите.
Пътуват вътре магичните импулси,
като листенцата малки, луди.

Отвън тичат мусони,
надигат големите дървета.
Клатят здраво всичките корони,
стволове не пущат си гората.
Здрави корените в свойте цървули,
не ще ги изровят от земята.

Зора иде в полето,
отваря на момъка очите.
Поема деня по калето,
както в съзнанието мечтите.
Картината е вече пълна,
щом цветове отразят лъчите.

Пеят без вятъра цветята,
спокойно е течението речно. 
Тиха е в свойта реч гората,
без думи е селото вечно.
Леко се клати тревата, 
щом лъхне Малък Сечко.

В жега дневна тръгнал е човека, 
не един а всички по света.
Слънцето обиколи полека,
дойде залез с него и нощта.
В студ вятър пак отеква,
момъкът подава ти ръка.