Инкогнито
А сега накъде? Подскажѝ ми бе, ветре.
Не заравяй в земята печала си скрит,
и не бягай самичък последните метри.
На финала те чака от чувства ритник…
Докоснѝ на скалите душите, моряко,
и развей се в полѝте на тази земя.
За победата своя морета изплаках,
със сърце, напоено в дъха на роса̀.
Изпратѝ ме и поглед назад не обръщай.
Посочѝ ми пътеки под було на тиха Луна.
Избавѝ ме от мъки, тревоги. Прегръщай
и превръщай сълзите във туфа от диви цветя.
Вече няма деца… Отъня̀ха в поле от ефири!
Отеснява светът и се чупи нелепо надве.
Не прощава денят – изненади сервира,
под трошливия прах на кахъ̀рно перде.
До прозорец от рими, любов и виталност
словотворец ще пише. Какво ли? Познай!
Засега ще превключа на слаба тоналност,
завъртян е и ключът… Решено е… Край…
© Димитър Драганов All rights reserved.
