Историята на едно завързване
Не знам защо, не знам кога,
реших, че трябва да завързвам...
Възел до възел, бавно и методично...
От онази пъстра дъга в душата си
изтеглих нишка и...
Първо завързах лекомислието си
и вече не заспивам в дома на непознат рожденик,
върху китарата на онова момче,
потънало в зеленото на очите ми...
Завързах моята спонтанност
и вече не танцувам блус под уличните лампи...
Завързах думите си
и вече казвам това, което някой друг
би искал да чуе...
Завързах мечтите си
и вече живея в настоящето...
Завързах интуицията си
и вече не мога да предричам летните звездопади
в очите на тези, които обичах...
Завързах егоизма си
и вече нямам желания, които да бъдат само мои.
Така започнах да сбъдвам чужди мечти...
Завързах гордостта си
и вече усещам онзи гняв,
който ме кара да заспивам със стиснати юмруци...
Завързах чувството за безметежност
и вече само грижата за Сега осмисля деня ми...
Завързах съня си
и вече знам, че ще мога да отгледам сина си...
Завързах желанието за правене на нищо
и вече успявам да бъда Всичко и Навсякъде...
Завързах демоните си
и почти повярвах, че никога не са горели
пламъци в зениците ми...
Завързах стихиите в мен,
за да успея да се справя с тежестта на взетите решения...
От цветовете в душата ми остана само белия .
Не знам защо, не знам кога,
реших, че трябва да рисувам...
Цвят до цвят, бавно и методично...
Дойде моментът да развържа цветните възли,
преди да съм се превърнала в далтонист
и да съм изгубила способността
да гледам слънцето в очите...
© Радостина Марчева All rights reserved.
