Из "Стихотворения за мъдростта, селенията и чувството", 2007 г.

***

Диханието нежно на олово

е майката заветна на бойците,

строени в огнена редица,

готова с искрометна убеденост

през времето оброк да стъкне.

Но няма горест в тленните зеници,

десниците не са орисани

перо и кръв в окопите да носят

през вените на лъкатушещо терзание:

жужаща мисъл стихове да пишеш,

когато зверовете стенат в тебе,

е кротко казана излишност.

Човечеството си отива –

какво опиянение застига

застиналата тъмна грива

на ироничното забвение:

потърсиш ли утеха горе,

през облаците тежки

в рая –

самотно ще забие – жило,

изкоренено от сърцето –

стволът

на никнещата ти невярност.

Да бъдеш сам,

а всъщност с всички,

безумно в себе си отричайки

ехидната ми всеотдайност –

куршум, забит с уста-игличина

в ревера вехнещ на смъртта ти:

вързопите готовност сляпа

живота си в духа да влееш

на скелета без памет прашна –

войната.