Всичките невъзможности
като панделки във ръцете ми
се развяват.
И, заплетени,
те овързват и думите,
и душата ми омотават.
Ако рязко реша да ги срежа,
за миг
се превръщат в парцали
и, изгубили цвят,
като шлифера на бездомната,
дето дреме на пейката,
се разпадат.
Впрочем, в утрото
винаги първа тя, примирена
"Закъде се запътихте пак, госпожа?"-
пита мене.
Закъде ли?
Не знам.
Имам топка причини
да посрещна именно с тебе на пейката
Нова година.
© Павлина Гатева All rights reserved.
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
