Издълбано на самотна скала
ИЗДЪЛБАНО НА САМОТНА СКАЛА
Сърцето ми е гробище за лодки –
потънали при вероломни бури.
Забили нокти, тежките им котви
съня ми често посреднощ разтурят.
Невидими гребци одират мрака,
на припек просват кожата му рибя.
Тръпчива тишината – с вкус на мляко,
стаява се сред младата коприва.
Внезапно ще отскочи като камък
примирието и ще я разплиска –
да ми рече, че грях е да забравя,
това, което беше много близко.
Което ме накара да треперя,
да пожелая да съм сетен пристан
за някого, потеглил да намери
подслон, уют и шепа ситен бисер,
за птиците по опнатите ванти,
за мачтите, раздрали висините,
за всички безразсъдни капитани
в море, което и в архива липсва.
© Валентина Йотова All rights reserved.
