Изгнаници
ИЗГНАНИЦИ
Автор: Генка Богданова
Земьо, земьо, моя родна земьо,
моя радост, моя черна мъка!
Как да те оставя, мила земьо,
предстои ни тягостна разлъка?
Чужди хора с тебе ме разделят.
Де ли водят пътища далечни?
Род от род насила се отделят,
чужди късат връзките сърдечни.
Земьо моя, моя родна люлка,
тук засуках първото си мляко,
тук залюбих вярната си булка,
тук роди се рожбата ми малка.
В теб остава гроба на баща ми,
ти прегръщаш костите на мама.
Знам, при теб сърце ми ще остане,
земьо мила, мъко най-голяма!
Пуста орис, дето ни разделя
с двора бащин, с родната ми къща!
Тъй дърво от корен се отделя
и живота в него се не връща.
***
Камбаната бие за последно “Сбогом!”
Изгнаници тръгват по пътища прашни.
Кажете ми, хора, кажете за Бога,
кой ни осъди на мъките страшни?
Нозете – олово, в гърдите ми – пламък!
Сълзите капят под родната стряха.
Очите ми търсят надгробния камък,
под който най-скъпите хора заспаха.
Кой ще им носи цветя и водица?
Кой ще им шепне със обич синовна?
Къде ли ще пали за тях и свещица
душата прокудена, тъжна, неволна?
Българи клети, къде ще отидем?
На кой ще оставим огнищата родни?
Кога ли пак свидната къща ще видим?
Кой ще пожъне нивя хлебородни?
Камбаната бие най-тъжното: “Сбогом!”
Сълзи пророни за нас и небето.
“Сбогом!” – от мъка да кажа не мога.
Тръгвам, но тука остава сърцето!
© Генка Богданова All rights reserved.
