Изгубената дума
Изгубената дума
Сред всичките тези намръщени и усмихнати хора,
излитащи-кацащи по тролейните писти,
няма кой окапалата есенна шума
в обутите им нозе да разлисти
и да намери онази стара изгубена дума,
която изведнъж да ги спре.
Да спрат да се мръщят, да спрат да се хилят,
щастливо изгубени в малките приказки
из малки кафета, през малки почивки.
Под лъчите на слънцето - есенно жалки,
по спирките ярки, рекламно приспани
от сръчни движения на лепачите на реклами.
Очите им от тролея сънено замечтани,
стреснато трепват от мощните клаксони
на нечие настроение автомобилно объркано.
Хора-тролеи, хора-таксита, хората-клаксони,
сънуват свободни кафените сънища.
Един върху друг крещейки връхлитат
хора с коли, без коли, с поли, с панталони,
по надупчени от времето пътища.
Присмехулно усмихнати на чуждите разходи,
щастливо озарени от своите приходи...
Хора, бързащи на работа, в магазина и тоалетната,
хората, губещи спомена за онази изгубена дума,
отдавна престъпила пределите на планетата,
която беше стъпкана през последните ни години
и тихо лежи сред окапала есенна шума,
като някой клошар, завил се с кашони...
Онази едничка - единствена дума,
на която се кланяха философи и политици,
религиозни водачи и филантропи капиталисти...
Онази едничка-единствена дума,
която забравихме по пътища нови - бандитски,
пролетна дума във есенен век,
щом я разлистиш и виждаш - човек!
© Димитър Ганчев All rights reserved.
