Колко дълго вървяхме и бродихме,
пътища нови и стари обходихме.
Колко дълго по пътя никой не срещнахме
и не питахме това ли е пътя.
Изгубени във времето, обвити
в страхове, от луната си режехме
парче по парче.
Колко дълго и кратко
е времето, изгубени в сфери
на нелогичното пространство,
откривахме нови и странни пътеки,
и всяка води към един път - себе си.
© Нана All rights reserved.
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
