Колко дълго вървяхме и бродихме,
пътища нови и стари обходихме.
Колко дълго по пътя никой не срещнахме
и не питахме това ли е пътя.
Изгубени във времето, обвити
в страхове, от луната си режехме
парче по парче.
Колко дълго и кратко
е времето, изгубени в сфери
на нелогичното пространство,
откривахме нови и странни пътеки,
и всяка води към един път - себе си.
© Нана All rights reserved.
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
paloma66
> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
