Изгубени спомени
Зад затръшната
врата
изгубени спомени
се лутат още,
търсейки надежда.
Аз не искам
да си спомням,
ала те напук
се натрапват
в мислите ми,
опитвайки се
да върнат всичко,
което е безвъзвратно
изгубено.
Спрете! Моля ви!
Спрете да ме мъчите!
Обичам го, но няма
смисъл...
Сълзите ми -
вече ги изплаках.
Устните ми -
свикнаха без ласки.
Ръцете ми –
все него чакат,
ала докога?
И надеждата
умира бавно,
и душата ми
сили няма,
и сърцето ми,
усещам, спира,
а спомените -
продължават да ме
мъчат все така
упорито...
Но няма смисъл,
вече няма смисъл.
Осъзнах, че е друг,
че няма да се боря.
Съдба раздели ни -
да живеем по отделно
живота си...
Няма вече:
„АЗ и Ти Завинаги.” -
издълбано във сърце
върху стария чин...
Няма вече:
„Здравей, любими!” -
изшепнато сладникаво
в телефонната слушалка.
Няма вече:
„Лека нощ, мила...”
Просто, мъчейки се,
ще заспя и ще се събудя
нов човек с надежди нови...
Или поне ще се заблуждавам,
че ще стане така,
за да мога уморено да
затворя очи
и да сънувам...
© something else All rights reserved.
