Излишен отговор на "Излишно писмо"
Учудвам се и настойчиво търся
причината това писмо да пишеш
до този, сгъпкал теб с обувки мръсни,
отнел ти право изгрев нов да видиш.
Блатистата виновност на човека,
размътила кръвта му със злината
избистря ли греховната пътека,
ако прегърне прошката душата?
Ще можеш ли ти, сили умножила
по две, по двеста, даже по хиляда,
като пчела доброто нароила
кръвта му да пречистиш, тъй че – млада –
отново слънце в него да засява,
със вяра изкласилите небета?
Мълчанието тежко се сгъстява
и с камък ме замерват страшни „Не!“-та
© Мария Панайотова All rights reserved.
Нека тази усмивка е поздрав за всички, които усещат пространството между редовете. И могат да четат иззад стерилната любезност. Понякога мазна такава, а понякога парфюмирана, а понякога досущ приличаща на истина. Едно е сигурно-никой не може, и нека не е сигурен в нищо. 
