Измама
Лъжех и мамех себе си нощ и ден,
вярвах - ще дойдеш отново при мен,
напразно поглеждах към старата врата,
а там като страж пази моята самота.
Отдавна заличено е нашето минало,
заключено нейде в пространство изстинало,
а толкова чужди никога не сме били,
нито в нощите черни, нито в белите дни.
А кой си мислех че лъжа... сърцето?
За жалост то не е наивно като детето,
което погледнеш ли го в детските очи,
виждаш толкова истински и чисти мечти.
Оказва се безсмислена моята измама.
Защо го правя, като теб отново те няма?
През пръстите като пясък изтече
времето, късно е за любовта ни вече.
© Елица Стоянова All rights reserved.
