Измислено обичане
Понесох се с мелодия и ритъм.
Очите прелъстих, отчупих блян.
Косите ѝ разплетох, без да питам
защо ли ме наричат Дон Жуан.
Поканих я на среща с увертюра
и думи тъй шаблонни в този ден.
Роди се безпогрешна авантюра.
Не чух словата: „Махай се, кретен“.
Облякох си сърце от теменужки.
Снагата промених с ръка-елмаз.
Дали е взела ро̀тата от дружки?
Нима до парка нужен е компас?
Навън се смее нашият жълтурко,
с червило на звезда от Холивуд,
а някъде – в душевната къщурка,
от порив обладан, се чувствам луд.
В гърдите ми се сблъскаха тенори.
Какво ще се получи – аз не знам.
Дали ще се наложи да се боря?
Или ще си остана неразбран…
Очите ме издадоха. Различен?
Невидим чар разперил е криле.
Сънувате ли чувства синтетични,
в изисканата къща на врабче?
Походката ѝ – злато непознато,
така ме завладя, че онемях.
Кога тълпата викна като ято
и моя свят разчупи го на прах?
Дали се отличава от телата?
Или е просто спомен захабен?
Дали посвоему си е чуда̀та?
Дали изпитва топлина към мен?
Когато се целунахме, валеше…
Небето се покри с планети сто.
Душата ѝ неволно се тресеше,
пленена от могъщо сетиво.
Завесата се спусна. Заплатих.
Сега и тишината се купува.
Изкуството напусна този стих,
и сластно тишината разцелува.
© Димитър Драганов All rights reserved.
