Измисли ме!
Измисли ме, Живот! Стига аз съм измисляла тебе
до последната радост и болка, миг, стон и път,
до несрещната обич, до потърсена рана, до трепет,
с който по-различен и тайнствен изгрява денят.
Измисли ме! Не крехка и слаба, прозрачна и тиха,
а горчива и смугла, и тежка – капка залезно вино –
със сърце-гилотина, което не бие в рими на стихове,
и с очи, които не пращат въпроси в морското синьо.
Измисли ме по-силна от бесния ирис на буря в небето,
по-остра от мълния, по-вечна от глухия вик на скала,
по-желана от дъжд, по-неуловима от ветровете,
дълбока и хладна, солена – събудена млада вълна.
Измисли ме, Живот! Измисли ме, каквато не съм!
Инак, все такъв ще те дишам – през сълзи намислен –
нереален, несбъднат, откраднат за нощ, като сън...
До последния дъх ще измислям, последен, но истински...
© Даниела All rights reserved.
