Измислям те... а ти ще дойдеш ли?
Тъгата се е свила в нощ,
а пък нощта
се е простряла по брега
в шума на вятъра,
през сухите треви на пясъка
до блясъка на морски устни.
По моите усещам грях
от мислите, които ме напиха
преди да те сънувам.
Създадох те
в непримиримото усамотение
на гара,
до белия разкош на пясък
от крайна маса с дама,
която е поръчала вечеря
в аристократичното
дванадесет на полунощ.
От спрелите клавиши
в щрихи прегоряло бяло
и крехкия графит на черно
прокапват очертания -
два силуета на ръце,
които са открили сънища,
но не познават силуети.
Високата луна
е издължила сянка
в чаша вино.
Любими думи парят
в гърлото на свещ.
В самотните дъна на лодки
дреме вързан вятърът,
недосънувал утрини,
за да открие будните си дни.
Под погледа ти
сигурно се раждат покриви.
Оттам ще излетят за мен
измислените твои птици.
Очакването ми е кей
под стряхата
на футуристичната колиба.
© Калина Костова All rights reserved.
