Изпод дълбокото
Не винаги се питам имам ли куража
да стигна там, до дъното на бездните,
и ако стигна как ли ще разкажа
дали на дъното в дълбокото съм влезнал,
защото примката на всичко неизвестно
притегля тънката чувствителност,
едва ли чувствата, по навик бесни,
на мислите са строги заместители.
Аз мога и да стигна тези тъмни бездни,
но как да стигна сетното си дъно,
над мене не блестят небета звездни,
във дупки черните потънали,
а моят път не винаги е в мрак и тъмен,
сега се спъвам в лепкавите буци,
пред мен летят пътеките ми стръмни,
а пътищата равни не куцукат.
Отдавна минах сам по своя труден път,
понякога валят насила дъждовете,
но стигаше ми само моят тежък съд
на помисли отникъде приети,
заключих времето си в моя малък дом,
пространствата, те бяха неизмислени,
две чаши само и бутилката със ром
и течност цветна в чаши неразплисната.
И тази мека, скрита, тиха топлина
събирана отдавна в нежни длани
и ако тя е в нас нескритата вина,
ще скрия с нея всичките ни рани,
недей да чупиш клечката кибрит,
фитила искам ти да го запалиш,
светът, понякога реалност, мит,
и ние сякаш в шепа сме събрали.
Сега не питам имам ли куража
да стигна там, до дъното на бездните,
аз стигнах сам и имам да разкажа,
и как изпод дълбоко съм излезнал.
© Димитър Станчев All rights reserved.
