Изповед.

Обичам ви, деца мои! Къде сте?

Липсвате ми…

Липсва ми близостта с вас…

Липсва ми обичта ви!

Къде ли не ви търсих,

какво ли не направих, за да ви открия,

за да ви върна при мен.

Душата ме боли.

Сърцето ми кърви.

Дъхът ми спира при мисълта за вас.

Искам да ви чуя, деца мои.

Ах, как ми липсва смехът ви,

който ме радваше през годините.

Усмивките ви, които грееха

на детските ви личица.

Искам да ви прегърна.

Да се отпусна уморен на вашите рамена.

Но вас ви няма, деца мои.

Крещяща тишина ме души.

Искам да извикам… да изкрещя:

Проклети да бъдат всички и всичко,

които застанаха между мен и вас,

които ни разделиха,

които ме хвърлиха в мрака

на раздиращата болка.

А после да заплача.

Но устата ми е безмълвна,

очите ми са сухи,

само душата ми стене

с тих и безпомощен глас:

Обичам ви, обичам ви…

На Дени и Пламен