Изпращане
Изпращане
Сънувам гара. Заминаващ влак
отнася някой скъп за мен далече.
Дали съдба е – закъснял съм пак,
пропуснат шанс на мене е обречен.
Детето ми навярно път в света
е тръгнало само да си проправя
и по перона татко хуква там
последни наставления да дава.
Но нито звук. А искам да крещя.
Мълчание от айсберг ме сковава.
Недадени съвети завещал,
непромълвена обич заслужавам.
Да можех да извикам: “Запомни –
дорде съм жив, за тебе тил ще бъда.
Не трае трудност – чудо за три дни,
от вечерта е утрото по-мъдро.
Животът е капризен господар –
илюзия съжителства с измама...”
Перонът свършва. Строг железничар
“Дотук!” – ми казва – “По-нататък няма.”
© Владимир Костов All rights reserved.
