Сега ще те изпратя, подобаващо 

от себе си, а после ще си ида. 

Там, дето със сълзите ми, удавящи

душата ми е мъчна от обида.

И някак ще живея във покоя си, 

но няма да заплача повече 

за туй - реално, че не ще си моята 

най-свидна и любима обич. 

Където мракът ще е толкова катранен. 

(Не, колкото бе твойто неведение)

Поне плътта ми червеи ще храни. 

Не ще съм просяк на любов в стихотворения... 

Тогава ще ми идваш ли на гости? 

Най-много безобиден е поета, 

безмълвен и оголен чак до кости, 

по памет ще докосвам със ръце. 

Ще бъда само плевели и камък 

и няма да пораждам страхове. 

Свещица ще съм с трепкащия пламък. 

Молитвеник за твойте грехове. 

Но после да е! Още съм надземен. 

Във вените ми има топла кръв. 

Разминахме се. Време е разделно. 

Ти никога не ме посрещна. Прав ти път!

Стихопат. 

Danny Diester