Изпросена душа
Последната си риза ти я дадох,
нали бе просякът на моята душа.
Раздрах със нокти тишината, мрака,
да лумне огън изпод пепелта.
Разгърдена - болящата самотност
покри ме с кал - осанка на жена.
Във скут на мъжката потребност
поробена осъмна след нощта.
С вериги окована свободата,
с отскубнати пера, да не летя,
но птичата ми песен недопята
на облаци се рее в мараня.
И виж как хоризонтът се светлее,
а и небесният светлик простира път,
за мислите ми, във които се белее
един измислен и сънуван кът.
Защото аз за теб посрещах всеки залез,
приседнала до тебе, принце мой.
В оранж от спомена изгарящ
бленувах те, но ти дори не беше свой.
Оглеждаше във мислите си роза,
поливаше я със сълзи от строфи,
а мен бодли, като цироза,
раздираха душа, що някога изпроси.
По росните треви ще легна гола,
покрила с длани тръпнещи гърди.
Пак с вятъра до съмване ще си говоря
и в цветна роба ще осъмна призори.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
