Изтляване на сянката
ИЗТЛЯВАНЕ НА СЯНКАТА
Преди нощта да си отиде,
да изтънее в пущинака,
блещука бисерна луната
в окото на смълчана мида.
Синее хоризонтът бавно.
С надеждата – че е очакван,
копринени къдрици плакне
и златен изгревът припламва.
Проскърцва сънената порта,
която към деня отвежда,
обагря плахата надежда
тревите – в махагон и охра.
Отдавна сянката ми тлее –
дошла съм, за да си замина –
въздишчица неуловима
и драскотина по камея.
Каквото трябваше – се случи,
до непотребното – не стигнах,
и времето – докато мигна,
изтече – песен от бърдуче.
© Валентина Йотова All rights reserved.
