Изтъка ли ми, майчице?
Изтъка ли ми, майчице, сетната черга на стана
от онези парцалки, нарязани толкова много?
В паметта ми обрулена - святата - ти ми остана!
И за твоята вечност аз всякога молех се Богу.
Изтъка ли ми старите спомени - топло да стъпя?
Да ме лъхне омайният мирис на печена дюля...
Да ти кажа без глас, че за мене си толкова скъпа,
като жива икона, която сърце не потуля.
Изтъка ли сълзите ми, дето изплаках от малък
с коленете съдрани и пламнали в жур от коприва?
Изтъка ли искрите, останали в топлия залък,
и коравите буци по слога на селската нива?
Изтъка ли въздишките в твоята пламенност тиха?
Над леглото ми бяло от вечер до сутрин си бдяла...
Изтъка ли сезоните, дето те тъй посребриха,
и лицето рисуваха в бръчки от тежка премала?
Изтъкала си, зная... И вратникът тебе спомина.
Под салкъма е пусто, и чергата там е разстлана.
Коленичил, целувам духа ти. И знам, ще премина,
но предал на децата си твойта совалка от стана.
(От "Жълтици в дъбовата ракла")
© Лъчо Калъчев All rights reserved.
