Събуждам се, а конят цвили
вън оседлан, със стремена
и ме понася над могили,
жита, гори и времена
в които селото ни беше
и упование, и страст,
и от къщята му струеше
възсинкав дим, а онзи бряст
насред мегдана-курабийка
със клони извисил възбог,
смаляваше се до топлийка
ведно със селският оброк.
И ставаше ми леко, леко,
и конят без крила лети,
а райските врати далеко
подпират моите деди.
© Иван Христов All rights reserved.
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
