Събуждам се, а конят цвили
вън оседлан, със стремена
и ме понася над могили,
жита, гори и времена
в които селото ни беше
и упование, и страст,
и от къщята му струеше
възсинкав дим, а онзи бряст
насред мегдана-курабийка
със клони извисил възбог,
смаляваше се до топлийка
ведно със селският оброк.
И ставаше ми леко, леко,
и конят без крила лети,
а райските врати далеко
подпират моите деди.
© Иван Христов All rights reserved.
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
