Изворът на Надеждата.
Изгубих изворът на моята Надежда,
тръни покриха пътеката към него.
Страхливо слънцето зад облаци поглеждаше,
склониха глави цветята смирено.
И стана тъмно, студено, зловещо.
Стъпалата кървяха от острите камъни,
ръцете сковани изпуснаха хляба насъщен.
Косите сухи се чупеха като слама,
глава привела треперех безпомощно.
Зловеща птица раздра тишината,
дърветата сплетоха жилави клони
и опитваха да пленят раненото ми тяло.
Очите виждаха само силуети огромни
и трещяха крилата на вятърни мелници,
с които цял живот безнадеждно се борих...
О не!
Не се предавам!
Не се радвайте врагове!
Не е дошло все още времето!
Не можеш да ме уплашиш и ти, ветре!
От теб се страхуват само вятърните мелници.
Но аз все още дишам!
Очите ми виждат дори в тъмното.
Ръцете ми сковани изпуснаха хляба насъщен,
но сърцето ми все още крие своето оръжие!
Ще разсека около мене жилавите клони,
ще освободя слънцето от черните облаци,
ще премахна тръните и пътя ще отворя,
към едната Надежда, с извор животворен...
тръни покриха пътеката към него.
Страхливо слънцето зад облаци поглеждаше,
склониха глави цветята смирено.
И стана тъмно, студено, зловещо.
Стъпалата кървяха от острите камъни,
ръцете сковани изпуснаха хляба насъщен.
Косите сухи се чупеха като слама,
глава привела треперех безпомощно.
Зловеща птица раздра тишината,
дърветата сплетоха жилави клони
и опитваха да пленят раненото ми тяло.
Очите виждаха само силуети огромни
и трещяха крилата на вятърни мелници,
с които цял живот безнадеждно се борих...
О не!
Не се предавам!
Не се радвайте врагове!
Не е дошло все още времето!
Не можеш да ме уплашиш и ти, ветре!
От теб се страхуват само вятърните мелници.
Но аз все още дишам!
Очите ми виждат дори в тъмното.
Ръцете ми сковани изпуснаха хляба насъщен,
но сърцето ми все още крие своето оръжие!
Ще разсека около мене жилавите клони,
ще освободя слънцето от черните облаци,
ще премахна тръните и пътя ще отворя,
към едната Надежда, с извор животворен...
© Пепа Деличева All rights reserved.
