ЖЕНАТА, КОЯТО СЪНУВАМ
... сънувам те – понеже все те няма! – така поне си в мозъка ми сив,
и в тая простичка самоизмама натегнат съм до стон, до вик, до взрив,
и нощем – в два, с лъжица хлебна сода затъквам откачения си стих –
огромна Черна дупка в небосвода! – в чиито тайнства аз те посветих,
събуждам се – и тръгвам сам по плажа – и вия върху ордите вълни,
а колко искам в стих да те разкажа, ако ми стигнат всички земни дни,
прекрасен сън под лунната пирога, потеглила през нашите души,
Внезапница, изпратена от Бога! – и ще си тръгнеш, Бог като реши,
слетяла ми със ябълка от Рая, сега те гледам – треснат като пън,
дали те има? – няма да узная... Ти просто дишаш в моя кратък сън.