Жената на Господ
С нозете си докосва топъл камък,
очите ѝ – налети дъждове,
целувките събира по пижама
на за́лезното рамо с часове.
Вечерница в коси от ромон сплита,
лицето на нощта измива с мрак...
... Душа завръща се или отлита?
Луната е сърце на объл знак.
Пресуква от звездите нишка златна,
когато Господ си изгуби риза.
На кръгъл час по-тънка от иглата
бродерия по сенките нанизва.
Приготви ли обувките си Господ,
премита пътя с дивата иглика
с една ръка, а в друга шепа носи
от вяра дъх за болната тръстика.
Когато Господ си купува шапка,
едно перо му слага да го стига –
дъждът в изгубена от тежест капка
и радостта от глас на чучулига.
Такава е... безкрайност ще прегърне.
Смъртта от пепел с вятър ще изплакне.
Сълзѝ?... Животът колкото да върне,
за да узрее в изгрева изплакан.
© Красимира Чакърова All rights reserved.
