Жените, които обичахме
Полека повяхват жените, които обичахме.
Потъват искрици в очите им, още ни парят.
Те знаят – все още – дълбока вода ни привлича.
Но ние сме само във бързей на някаква гара.
И тука се смеем, нарамили в сак битието:
- Звънни!
- Обещавам!
(Сред глъч на петнайсет години.)
Адрес. Телефон. Но днес отпътуват, където
багажът е котва. И светлата лудост ще мине.
Жените, които обичахме, мачкат умората
във груб пепелник. Не говорят разглезено.
И тръгват от страх, че нощта ни врата ще отвори,
отдето и бог, а и дявол спокойно ще влезе.
© Филип All rights reserved.
