Дрезгав глас, кавал и китара

разсънват нощната „Витошка”.

Премръзнала троица пее

за това, защо човек диша.

Лампата улична се оглежда в локви,

а оттам се усмихват лъчи.

Шепне ù водното огледало:

-          На света най-красива си ти!

Сенки бързат към своите къщи,

надпреварват се с поредния дъжд.

Мъж върви с ръце в джобовете,

търси някого сред цъфнала ръж.

Вятър замислено разголва гора

от листа на скъпите спомени.

Те отплуват по водите на Лета

след сърце, без милост прогонено.

Всичко се превръща в минало,

като един захвърлен букет.

Думите умират в забрава,

прогонени от сметки безчет.  

Животът е непозната река,

без повод се разлива и пресъхва.

Но вечна е женската красота

и коленичим пред нея задъхани...