Живуркане

Затворени в затвора на Града,

лежим присъдата си, доживотна!

Трепериме за топлата храна

и  за удобствата си във живота!

И като в кошери, в претъпкания блок,

живееме сами, враждебно чужди...

И в крамоли, издигнати от нас „възбог”,

тъй щастието всеки си прокужда!

Ситниме ний в живота си така, без свян.

Животът ни е взет на вересия.

И всеки тук е от магия обладан...

Животът. ни е една тупурдия!..

И в залисията си,  просто ей така,

от дните си ний нижем върволица...

Не виждаме край нас цветя и небеса!..

И песните  на влюбените птици...

Но някъде във лабиринта на нощта,

когато стене вътре в нас душата,

разбираме, че всички ние сме Света...

И че имаме и кътче на Земята!

Че във полята има дъхав сенокос...

Че още тичат във игри децата!

Че във небето има звезден хоровод...

Че още имат аромат  цветята...

Че мре във утрото тъмата на Нощта,

на кладата на изгрева изгаря...

Новороденият се къпе във роса,

и всичко туй, до края,  се повтаря!...