Кажи ми, Изабела...
Кажи ми, Изабела,
така ли си представяше мечтите,
когато беше мъничко момиче?
Колко бързо прелетяха дните
като светлосиньо птиче.
Кажи ми, Изабела,
защо в очите ти наднича влага,
защо си все сама
и защо усмивката забрави си на прага?
Едно време искаше деца,
едно след друго в градината да бягат.
Мразиш ли проклетата съдба,
че отне живота ти така?
Кажи ми, Изабела,
защо затворена си там
в моето обковано огледало?
Нима не искаш слънцето
да помилва лицето ти бяло?
Кажи ми, Изабела,
не бъди срамежлива,
защо все носиш моята рокля с дантела?
Това огледало не е ли мъничко тясно
за твоите големи мечти,
виждам го ясно,
едва побира буйните ти коси!
Изабела, днес ти отново мълчиш,
а и навън много бързо се стъмни,
в леглото ми настани се да спиш,
да отпочинат очите ти със сълзи пълни.
© Радост Димитрова All rights reserved.
