Как да бъдем винаги щастливи?
На Росица Петрова
-Как да бъдем винаги щастливи-
със сърца засмени и игриви,
щом с погледа унил, вторачен
бродим в пустиня на разлъка
и духът ни става толкоз мрачен,
преживявайки основно мъка,
заради човека в сърцето бил
и останал там навеки мил?
-Драги ми читателю любезен,
ще ти дам сега съвет полезен,
свързан с твойте възприятия,
не допускащи у теб обида,
щом запазваш чистите обятия
и не вдигаш чашата горчива,
та денят да бъде пиршество,
преживяван като блаженство.
-Чух съвета ти поете, ясен,
но намирам, че е той опасен:
как живота си така си променил,
че вървиш в русло безметежно,
щом горчилката докрай не си изпил,
а перото ти е пак копнежно
и навлизаш даже в тишина,
с Озарение на ведрина?
-Драги, минал съм през тъмнината,
но съм пазил аз и чистотата
и в битието притъмняло
винаги съм носил мойте песни
и чудовището, не посмяло
да ги накърни, че са чудесни
и простирайки над мене своя хлад,
аз оставам си добър и млад.
-Преживявам поетичния ти злак,
водещ бой с настъпващия мрак
и те следвам по пътека вечна,
над която свети милата Луна,
а целта ти е така далечна-
в тъждество на мъж и на жена,
че когато сочиш ни гората,
не забравяш никога дъгата !?
-Да, краката ни оплитат храсти-
вечно укротяване на страсти
и чрез тях навлизаме в дълбини,
но единствено щом бъдеш влюбен,
ще преминеш през кармични съдбини,
сам създавайки света си чуден
и тогава няма твоят крак
да нагазва в съмнителен сумрак.
-Често пъти, в плен на мисли черни,
мисля си за хората неверни
и тогава спомените мили
ме обгръщат в някакво жужене,
чувствата ми стават тъй унили,
че прекъсвам всякакво летене,
но познавам ритми закипели,
мамещи ме като райски трели.
© Валери Рибаров All rights reserved.
