Издигам се с крилата на съня, в нощта…

Отлитам, ще погребвам любовта…

Изгарящата, сладка и опияняваща любов…

Изпълнила ме с трепет и мечти…

Изкъртила представите ми за морал…

Прелитайки над кофите с боклук…

Изхвърлям розовата лампа,

 която даваше ми сила след всеки телефонен звън…

изхвърлям също розовите очила,

които скриваха света, такъв какъвто е…

Откъснах две цветя, все пак е празник…

В тъмнината не видях цвета…

но няма никакво значение... нали?

На тъмно всички цветове са черни….

А любовта се отърва… не мисля че й пука...

Политам пак… над гробовете  в парка...

Оглеждам се за яма... за опечалени… за свещи…

Видях искра при две дървета и кацнах…

Това е мястото, дано да го запомня,

че някога пак може да намина…

Видях и нея, Любовта… лежеше на земята.

Очаквах още някой, но уви… оказахме се двама.

С мъничка светулка, невярваща в това,

че любовта умря от старост и в мрак…

при малката светулка винаги е светло…

А Любовта лежеше на земята, покрита с нещо светло…

На камъка  до нея, в една торба,

стояха кротко личните й документи…

Дебеличко CV, купчина препоръки, два-три тефтера с мисли…

Пет книги, кръщелно, малко снимки… лична карта…

Разплаках се…. та тя е на 40 години….

А толкова е суха, изпита от несгоди… със синки под очите,

Без зъби, цялата в рани… наистина ли това е Любовта?

Какво е станало с нея? Защо видът й е такъв?

Защо е толкова пропаднала, се питах… зарязана от всички…

Забравена, намразена, отблъсвана

от всички вярващи,

и гонена… от всички други... горкичката  Любов…

Опънах се до нея и я прегърнах…

Усетих, че съм нереално луд и влюбен в Любовта…

Реших, че трябва да умра с нея… че няма смисъл…

И както плачех, тихо я целунах… и после пак, и пак…

Нали безсмъртна беше… как така умря? - ми мина през главата…

Сълзите спряха, надеждата, че тя е жива, разпали страст...

Не мислех, просто я обичах… дъхът ми я обгърна в розов облак….

Усетих стон, откъсната въздишка… Да, беше жива!

Усмихна се и тихо ме попита: Защо не ме оставиш?

Не виждаш ли, че няма смисъл…

Че нямам нито време, нито сили… Пусни ме… Нека да се преродя…

Ще бъда пак шестнадесетгодишна, накисната в розова мъгла…

Не помниш ли как блъсках ти сърцето, но беше младо…

Сега не става, вече всичко скърца… а и кънти на кухо…

Звукът от тебе, също плаши… хриптенето в гърдите ме разсейва…

Вкусът ти беше друг, кръвта кипеше, потта извираше на струйки…

Недей… Пусни ме… Четирийсет ми стигат…

Отдръпнах се... изстинал… Какво да кажа… Какво да правя… без Любов?

За мен животът без любов не е живот…

И какво тогава… да се правя, че живея?

Да завиждам за годините на младите? Не, мерси… избирам друго…

Нали съм нереално луд и влюбен… Ще търся друга…

Изправих се, изтръпнал… покрих я пак  с чаршафа и цветята...

И Любовта умря отново, без думичка за чувствата към мене…

А малката светулка почна да изгасва…

Е, хайде, малко слънце! Чао!  Видя, че таз Любов е мъртва…

Но има други, ти се скрий и чакай… Ще дойде и при тебе…

Оставих я да плаче и да гасне, самичка в тъмнината…

Дано да си запали свещ, ако й стане тъмно.

Прибрах две снимки в джоба си за спомен… все пак от нещо трябва да живея…

И хвръкнах! 

Отново сам... нагоре в тъмнината… студена пара ми излиза от устата.

Но ще ме топлят крилата на съня…