Да тичам в стъклени ръце, Банално... омръзна ми. Да се провличам, извивам, впивам, увъртам, втривам в думи тежки, не желая. Да разбирам, не, не мога, да бродя от врата на врата като скитаща сянка, да се сливам с нощта и мракът, да поглъщам, както тъмнината превзема светлината, да изтичам през шепите, както пясък или вода навярно. Да се лутам без дом, да, дом. Но на какво ли и без това викаме дом? На място със семейство, усмихнати хора Със собствен занаят, деца, учещи в елитни училища? Не… а дали дом е там, където хора се съвокупляват без предразсъдъци? Там, където брат и сестра отглеждат своето отроче? Там където детето е прокълнато още в утробата? Не… дом? Какво е дом? Къде е моя дом? Къде е моя дом? По дяволите моя дом? Къде е, къде е Къде е, къде е, къде е?