Kакво ще ми вземете?
Не поисках паричка дори,
а за други все бяха пендарите
Конят, белият в ранни зори
тихо в кланица водят го старите,
побелели коняри и пак,
дръзко дрънва звънчето, камшичено,
аз подвивам разплакана крак,
над проредното грешно обичане.
Няма конче зелени поля,
не изхвърчат звезди, под подковите,
този път и дъждът заболя...
Що в душата ми капчици ровите?
Там е тиня и плавей и кал
и разпяват се жабите весело
слънчоглед, знам ли как оцелял –
тъжно слънце – главица увесило,
обещава ми нови коне,
ново лято и пътища песенни,
ех, да можех да вярвам поне...
Уж е пролет, а в мен късни есени,
сипят златни листа и гори,
буен огън – изгарям поемите...
Аз отлитам, в усойни гори,
луда, гола – какво ще ми вземете?
© Надежда Ангелова All rights reserved.
