Написах нещо преди време

И го оставих да седи на тъмно,

да охладнее от врявата на времето...

... сега погледнах го...,

      и мислех, че може нещо да е избледняло, да има вече други смисъл,

            да ражда вече друга мисъл във времената променени, но уви...

      ... то пак важи, и май че повече тежи кат камъка на място

Не зная кой го беше казал:

На младост, младостта прилича!

      Важи,

            важи,

                  важи!

Та ние сме си същите,

      така ни виждат нашите очи.

И те със нас са остаряли

      и само дето, малко умъдряли

Не гледат в розово,

      не се заглежда никой в тях!

Но има още бодрост

      и иде тя отвътре,

Дълбока,  малко охладена…

      но с мъдрост вечна заредена.

И виждат нашите очи това,

      което е отдавна сътворено -

            от нас, от  нашите деди.

… понякога така боли!

Тогаз затваряме ги ний

      и тръпнем в мисли...

Мисли, мисли, но добри, 

                  добри...

Добри са тези мисли,

            защото мъдростта е тяхна

защото дали сме успеха на тези,

      дето идат със надежда

            и дето също ще поглеждат

                  на свой ред свойто битие.

Ще търсят някой да се вглежда

      и в техните добри очи,

            отгледани от нас

                  във трудно време.

Но време наше, 

            наш`то време,

наш`то бреме!

С любов към ближния дълбоко заредени,

      Запалени... ... те, нашите деца!

      И малко охладени от прагматизма,

за да са в крак със времето,

      в което са родени, 

            което техните очи

                  на своя ъгъл пак ще завърти.

Да се огледат... 

            и може, не! А трябва пак и тях да ги боли - нали!

Но туй животът е, нали...

                        нали?

Това е диалектиката на прогреса,

            на кръговрата най-човешки!

На времето изпълнено

      със грешки и победи,

            и със забежки и добри дела,

                  с градежи тежки и повреди...,

Но наш`то време, наш`то бреме...

                  То върви...

И както нам е отредено,

            да си останем пак добри!

В това е радостта -

      от миналото,

            от деня, 

                  от утрето ни бъдно.

И нека я живеем,

      както сме я винаги живяли!

И нека песни пеем,

      както сме ги пяли!

      Амин,  да бъде!!! А аз благодаря!!!

            Благодаря на моята съдба,

Че не пожали ме, товари ме доколкото можа

 – нали това, което не уби ме, то даде ми куража на мястото си да тежа!

София, 20080625.

Та, мисля си, че няма смисъл сега и ред да променя!

Ще добавя само оня текст от песен на една звезда:

– “Ний всичко дадохме преди да вземем, да бъдем други вече късно е...”

София, 2014.08.08.