Капки върху паяжина
Искам да кача тази нощ на хвърчило,
да я преживея с радостен, детски възторг,
да я издухам с елегантен замах на ветрило,
да я излея до капка в поетичен поток.
А тя ме дразни като тополен пух в гърлото...
Чувам още среднощните песни на славеи,
които само минаваха покрай мене във тъмното,
докато всичко останало в нея ми беше ти.
Не те искам. Ти не си любовта ми, да, зная го,
и дори не мога да кажа, че аз те обичам.
Но пък как ме оплете във тази нощ, паяко,
и се мъча да бягам, а всъщност изобщо не тичам.
Вероятно съм имала нужда от вдъхновение,
затова бях на мрежата ти идеалната плячка.
А сега не мога да вържа и едно изречение,
но издирвам по спешност душе-чистачка.
Няма ритъм стихът. И денят ми излезе от ритъм.
Все едно – няма да ставам известен поет.
И изобщо за метрика тук никой не питам,
питам как се лекува от “нищо” човек.
Ще ми мине. От тази болест още не съм умирала.
Ето, вън приятелят отново гърми и вали.
А пък колко съм си го пускала, после пак спирала...
Вероятно и днес ще се размине потопът. ... Или?
© Люсил All rights reserved.
6
Хареса ми този израз, в същност, така е, когато споделиш мислите и чувствата си с белия лист, сякаш тежестта от тях се пренася върху него! Ех. мила, толкова много си казала, толкова много са казали и другите, че освен да се съглася с вас, друго не виждам! Чета те с удоволствие! Лек ден ти желая! 