... карай да върви...
Не се насилвам. Няма да те смая
с поредния куплет, от мен роден.
Присъствие не искам да чертая
кардиограмно всеки следващ ден,
да си припомням как не ме забрави,
да викам колко дълго те мълча…
От толкоз думи дупка не направих
ни в моята, ни в твоята душа.
Отгледах само този теч огромен,
повлякъл с безкомпромисна ръка
реалността ми – спомен подир спомен,
глас подир глас, дъга подир дъга.
Останах вече само по обвивка,
по чакане, по дъх така стаен,
та даже не усещам, че ме има.
Но малко синьо още спи у мен
като око на стара пеперуда,
изтръскала от своите криле
до капка невъзможната заблуда,
че ще дочака пролетно небе.
Ще го заровя вдън сърце - дълбоко,
мънистото със тъжния му вкус.
От синьото поникна само болка,
но карай да върви – това е блус.
© Росица All rights reserved.
