Карибско синьо
Моряците по жлебовете пускаха веслата,
във бурята безжизнени стояха, като скулптури,
и мръсни, и раздрипани, и един на друг крещяха,
проклинайки съдбата, тази, дет` ги бе остъргала.
Не виждаха спасение на старата Галера,
притихнал, капитанът се спотайваше във трюма,
а в него си блещукаше кърмата на фенера,
отмервайки моментът от достигане на дъното.
Което бе настлано от безсолния си пясък,
нозетеим, кръвясали, се впиваха във тинята,
напускаха, ругаейки в търсене чрез крясъци,
на тайнствените билки и амфорите глинени.
А кожата им капеше, достигайки до сушата.
Очите им заспиваха, кафяви като кестени.
Ушите им изстенали, отслабваха от вслушване,
а тялото се гърчеше от счупените прешлени.
Прехапваха страха си, но редяха им се костите,
изтичаше и бавно, житото от чувалите,
с което да преборят мизерията, острата,
която ги застилаше толкова безжалостно.
И вече съжаляваха за многото загинали,
мечтаеха за рая, а се спускаха към ада...
И спомняха за виковете над карибско синьото:
„Животът е кратък, дори дърветата падат.”
© Димитър Димчев All rights reserved.
