Катастрофа
Мисъл по тъмно пътува,
друга се задава в насрещното,
трета пресича направо,
сблъсък - очертава се неизбежното.
Покоя размътиха, тишината избухна,
всяка е права за себе си, всяка в съда ще пледира "невинна".
"Аз ли пак ще съм съдникът?" - безнадеждно сърцето им рече -
"мисли, просто вървете по домовете си
и дано не се срещнете вече"
Покоят отново разстели се,
мъглата отстъпи му място,
мина ден, минаха два неусетно,
облаци в дома ми се разминаваха бясно.
Черни бяха - предвестник на буря?
Или среща поредна на мислите? - Не!
Mоля ви, не обърквайте пак моите пътища,
тъкмо подредих си надеждите,
сложих етикети на чувствата,
затворих малко обич за спомен -
не носете ми още вълнения,
не понасям да тъна в себе си.
Глухи ли бяха пак мислите? - мойте молби разпиляха се,
светофари ли бяха повредени,
скоростта ли им беше тъй бясна?
Разследване ново започна
след срещата все тъй неизбежна.
И така... докога? Въпросите хиляди.
Няма отговори, пише в доклада.
"Ще ги търся до края на силите" -
отсече съдията без пощада -
"или дорде мислите ми от старост не грохнат в затвора",
милост отново няма да има - присъдата е тежко непокорство.
Ако не им подейства и това наказание за нарушеното мое спокойствие,
на мен само един път ми остава -
вечно да тъна в себе си, вечно да пия забрава.
© Христина All rights reserved.
