Като на другите две
Небето е полепнало във атрацитен прах,
с лежерен блясък шушнат си звездите;
завеса приглушено-виолетов мрак
размива очертанията. Силуети, скрити
на дъното на стихналата улисия, изпълзяват -
силуетите на страх, коварство и съмнения;
нощта се дави в придошли вини и отчаяния
и в лепкавата сладост на наужким извинения;
това е времето за куп ненужни разкаяния.
И време на самотници, чиито мисли гравитират
във празното пространство на дълбока чаша,
отрязъкът от денонощието, в който се събират
неизлечимо болни чувства на прощална маса.
Нощта похарчва спестени от деня въпроси,
освен ако сънят не се смили да ги изтрие,
тя съчинява приказки за рогоносците
и шие за прелюбодейците мечти-рогозки,
които после да разкъсва с гузната си съвест.
Тя трепетно по кожата рисува с мъжки пръсти
релефни фигури на подивели в страст жени,
когато утоли стихията им, ги прегръща
и укротява последните, красиви, приливни вълни.
И пак нощта е, дето води ритуала Вричане
под съпровод на тайнствените дуо песнопения,
тогава само клъглоликата луна-орисница
скрепява съюза на душите, със светление.
Понякога нощта не стига. Или не минава.
Една и съща. С милионни проявления.
Сакрална. Ненавиждана. Мръсница. Дама.
Чакана. Неразгадана... Нощта е особено време.
Това нещо никога, ама никога нямаше да види бял свят, ако Инче-Калинчето не изтръгна, със замисъла на конкурса, от мен възможност, каквато не се дава всеки ден, да кажа: свързаното произведение е свързано произведение със свързано произведение на друго свързано произведение, въобще, пуф-паф върволичка. Умирах си да го кажа!🤣
© Таня Донова All rights reserved.
