Как искам да се рея из простора
далеч от всяка жалка, човешка суета,
от болните амбиции на слепи хора,
от шумотевицата на града.

Защо за птиците е туй възможно само,
защо ги няма нашите крила,
взираме се с болка в туй небе голямо...
оставаме долу със свойта самота.

Летим насън и в своите мисли,
нищо не спира духа ни свободен,
размахваме крила със пориви чисти
и няма кой да спре летежа ни волен.

Носим се шеметно над извори бистри,
всичко там долу е толкова нищожно...
Греят слънчеви лъчи златисти,
душата ни е истински свободна!!

Автор: val - Валентина Цвяткова