Като птиците...
Нагазил кантариона неспокойно,
стоеше прав и гледаше далеко,
а птиците в далечината пойни,
с крилата си в студеното потрепкваха.
Свали си тихо сламената шапка
и тичаше, от мравките налазен,
но нито и за миг не бе очаквал,
че там ще срещне под липите тази,
която той обичаше неистово,
и не повярва, че я е открил,
но всичко тази нощ си беше истинско
и тъжно, че от себе си я скри.
И помисли си за птиците отново,
до днес гледащ ги само през прозореца,
но фризовете счупи му с оловото,
което бе във тях и се престори:
на птица със единствена идея,
от оковите-живот да се изхлузи,
и полетът му бе като на феите,
какъв ти полет, то си беше музика...
© Димитър Димчев All rights reserved.
