Като стон...
Листопадна съм в спомени дишащи.
И в отронен от слънцето лъч.
Ручейна песен безгласно обичаща,
като сън, като повей от минало.
В недописан от никого стих
се събличат тъй призрачно.
Думи в страстни прегръдки,
които без тебе са само тъга.
И тежат във очите до съмване,
като стон,като вопъл от самота.
Неразказани в трудните делници.
Неизпяти от страх да не сгреша.
Ме преследват до залез в очакване
и ме горят на кладата на любовта.
Там без дъх е мечтата обречена.
И през сълзи стене мойта душа.
Не дочакала обич за сбъдване,
ще се сгуши в плача си до сутринта.
Таня Кирилова
март 2009 г.
© Таня Кирилова All rights reserved.
