Като залива тиха
Когато се спусне неочаквано края
край онази бреза, до последния знак,
без да те търся, аз вече ще зная,
че си много наблизо, в сърцето ми пак.
Ще те усещам във пулса забързан,
кончето младо, което препуска навън.
Ръце като вятър в резето ще плъзнеш
и ще вземеш парченце от нашия сън.
Като залива тиха ще си в мойта сълза.
В смеха ми ще влезнеш със звън на китара
и ще легнеш в листата на тази бреза,
която порасна край нашата гара.
Днес си любов, очакване и спомен от ласка.
Заби се във мен. Корен от брезичката дива.
Боли ме за теб. И дълго, дълго ще ме стряска.
А за обичта, какво... утре с първия влак си отива.
© Димитър Манолов All rights reserved.
