Каза ми Луната....
Тази нощ погледнах към луната,
но някак стори ми се непозната.
Сякаш се усмихваше
и весело намигаше.
Бързо аз затворих си очите,
но вместо мрак видях звездите.
Нещо тайничко си шепнеха,
сочеха ме и ме гледаха.
Ах, навярно полудявам,
ще взема вече да си лягам.
Но точно пък тогава,
стаята ми ненадейно заблестява.
Обръщам се и що да видя.
Звездите вкупом се строили
и мост сияен от прозореца ми до небето построили.
Дори една от тях със детски глас ми проговаря:
— Здравейте, канена сте на забава,
че тази нощ Луната се сгодява.
Как поканата им мила да откажа.
Направо тръгнах, само грабнах си багажа.
Минахме през пътища незнайни,
пред мене се разкриха гледки — приказни, омайни.
Дружелюбните звездици, ми разкриха много тайни.
Ето вече май сме близо,
а всичко е така красиво. Навред се чува глъч и смях —
странни същества замерят се със звезден прах.
А там в далечината,
гордо приближаваше Луната.
С поклон я поздравих
и за жеста, че ме кани и благодарих.
А тя ме хвана нежно за ръката
и само кратичко ми каза:
„ След зимата пристига пролетта.
След тъгата – радостта.
След бурята е ясен ден.
А след нощта задължително е ден.
Смей се, радвай се, живей.
Обичай, давай и копней. ”
Зная, много странен сън си бе това,
но всеки ден ще си повтарям думите на мъдрата Луна.
© Виолета All rights reserved.
